Text and photography: Nikola Mihov.
Published in ZA HORATA magazine, issue 173

Париж, топла лятна вечер в парка край Айфеловата кула. Двама полицаи са подпрели колелата си до едно дърво и безгрижно обсъждат прелестите на преминаващите наоколо туристки. Не след дълго се чува характерният шум от подрънкването на миниатюрните метални Айфелови кулички, които имигранти от африкански произход продават на туристите. Двадесетина от продавачите побягват изплашено по алеите, подгонени от полицаите с колела. По-бързоногите продавачи успяват да се измъкнат, но няколко падат от умора. Вместо да ги арестуват, полицаите ги изчакват да станат и отново започват да ги преследват, повиквайки им: „Хайде, хайде, не можете ли да тичате по-бързо!?!” Това продължава няколко минути, след което полицаите решават, че са си свършили работата, и отново застават на пост. Когато ги попитах защо се гаврят с хората, те ме погледнаха учудено и казаха, че имат заповед да прочистят района и че мястото на „тези” е в предградията, а не в центъра на Париж.
Една лятна вечер в предградията на Париж
Париж е обитаван от над девет милиона души, но едва два милиона от тях имат шанса да живеят в централната част на града. В предградията имигрантите са над 40% от населението, а безработицата там достига до 35% срещу само 3% в централната част на Париж. Имигрантите живеят главно в общински жилища, т. нар. HLM – панелни блокове, групирани в квартали в околностите на Париж.

Сграда в предградието Сен Дени, в която живеят главно самонастанили се имигранти. Жителите могат да си набавят вода единствено от една чешма в двора на сградата. Преди месец тук е избухнал пожар, при който е загинал един човек, сега властите се опитват да изселят хората, за да затворят сградата, но живеещите в нея се противопоставят просто защото няма къде да отидат.

Предградието Les Mureaux е разположено на 40 километра на запад от Париж. Половината от 35-те хиляди жители живеят в общински жилища, строени през 50-те години с цел да приютят 10-те хиляди работници от намиращия се наблизо завод на Рено. Днес заводът е преместен в Румъния, а много от блоковете са в окаяно състояние, по фасадите личат и следи от пожари,предизвикани от старата електрическа инсталация. Веднага щом прекосявам малките павирани улички в центъра, се озовавам на детската площадка, разположена между няколко панелни сгради. Някои от прозорците са зазидани с тухли, други заковани с дъски. Това са апартаменти, негодни за обитаване, чакащи да бъдат реставрирани, затворени, за да се предотврати незаконно настаняване. В средата на площадката има стена, на която са нарисувани: футболна врата, лозунги срещу президента Саркози и надпис „Мафия 78” (78 е номерът на департамента, в който се намира предградието Les Mureaux).

Престъпността тук е една от най-високите в региона. Веднага щом изваждам фотоапарата си няколко души се приближават към мен, жестикулирайки разгневено – взели са ме за журналист.
‘”Вие, журналистите, идвате тук само за да търсите сензации, казвате, че разбирате проблемите ни и искате да ни помогнете, а после пишете все едно и също: горящи коли, крадци и престъпници.”
След като им обяснявам, че не съм французин, нито журналист, младежите стават по-дружелюбни:
„По време на последните размирици в предградията журналисти от националната телевизия TF1 идваха тук и даваха пари на децата от квартала, за да чупят коли пред камерата. При последното им идване обаче им устроихме клопка и им задигнахме всичката техника. Оттогава не са идвали”.
Докато ми разказват това, откъм улицата се задава патрулна кола. Полицаите ме съветват да не снимам тук, ако не искам да се разделя с фотоапарата си.

В търговския център ме чака Али. Израснал в Les Mureaux, той, за разлика от повечето свои връстници от квартала, успява да се откъсне от средата си. Завършва висше образование в Париж и прави кариера в голяма френска компания. В момента ръководи пресслужбата на Газ де Франс, а преди това е работил в комисията за бежанците на ООН. От години вече не живее тук, но идва всеки уикенд, за да се види с родителите си. Али е най-малкото от седемте деца в семейството на алжирски имигранти, които пристигат във Франция през 1960, прокудени от войната в Алжир. Докато се разхождаме из квартала, Али ми споделя своята гледна точка за дискриминацията и проблемите на предградията. “Главната грешка е, че още когато са построени тези квартали, в тях са настанени само имигранти, и то от едни и същи националности, което води до образуването
на затворени общества. Децата на малкото френски семейства, които живеят тук,говорят на същия жаргон, имат същото възпитание и споделят същата съдба като децата на имигрантите. Проблемът с интеграцията не е етнически, а социален. Всички кампании за поддържане на жилищния фонд, програмите за социално подпомагане и намаляване на безработицата идват след всяка вълна от размирици. Целта им е само да се купи социалният мир и веднага след като ситуацията се успокои, държавата ни забравя отново. Често парите вместо в кварталите, за които са предназначени, отиват за разкрасяване на центъра или кейовете край реката. За съжаление всеки от нас се е сблъсквал с дискриминацията, защото французите са доста консервативни и не винаги приемат различния цвят на кожата, различния акцент или различната религия. Когато родителите ми са пристигнали във Франция, нееднократно са били малтретирани заради произхода им. Случвало се е даже да не ги пускат в киното, защото са алжирци. Като малък бях записан в училището, което са намира в центъра на града, там имах съученици от всички националности. Някои родители обаче, без дори да се ме виждали, забраняваха на децата си да си играят с мен, казвайки им, че всички алжирци са крадци. В момента, в Les Mureaux, децата могат да бъдат записани да учат само в кварталното училище. Ако искат да се запишат в централното, те трябва да подадат специална молба. Проблемът е, че ако се казваш Абдула или Мамаду, любезно ти отговарят, че всички места са запълнени. В същото време обаче места винаги се намират, ако се казваш Франсоа или Шарлот.”

Подминаваме висок блок, който от две години чака да бъде разрушен. Всички апартаменти са зазидани освен един. На балкона е простряно пране. Това е последното семейство, което все още не се е съгласило да отиде във временно жилище. Мадам Н’Дайе не иска да се мести, защото работата и целият й живот са тук, а жилището, което й предлагат, се намира на 40 километра от Les Mureaux. Наоколо си играят четирите й деца, които гордо позират за снимка, заемайки застрашителни пози с водните си пистолети.
На път за гарата преминавам покрай джамията, която се поддържа изцяло с дарения от вярващите. По ирония на съдбата тя се помещава в малък френски замък, който преди това е бил полицейско управление.