Text and photography: Nikola Mihov.
Published in ZA HORATA magazine, issue 202

Hotel Everland, Sabina Lang et Daniel Baumann, Palais de Tokyo, 2008

Френският фотограф Люсиен Клерг е роден в гр.Арл през 1934г.. Детството
му е белязано от бедността и войната. Първата му страст е цигулката, но липсата на средства не позволява на родителите му да го запишат в Парижката музикална академия. По време на Втората световна война Арл е бомбардиран, а родната му къща – разрушена. Люсиен започва да снима разрушенията. Първият човек, който вижда снимките му, е местният сладкар, а вторият – Пабло Пикасо. Двамата се запознават в амфитеатъра на града на излизане от корида и и така започва тяхното дългогодишно приятелство. Люсиен Клерг прави някои от най-известните фотографии на прочутия художник, а Пикасо илюстрира книгите и афишите на младия фотограф

През 5О-те години Клерк печели международна популярност с новаторския си подход при снимането на голо тяло. Неговите творби стават част от колекциите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк и центъра Помпиду в Париж. Автор е на десетки книги и няколко филма, между които и номинираният за Оскар “Delta de sel’’. Животът на Люсиен Клерг е неизменно свързан с Арл. Той превръща провинциалния френски град във фотографска столица на Франция. През 1970г. основава Международните срещи на фотографията в Арл – най-престижния фотографски форум в света, а през 1983г. участва в създаването на националното училище за фотография в Арл и градския фотографски фонд. През 2006г. френската Академия за изящни изкуства създава департамент “фотография“, а Люсиен Клерк става първият фотограф-член на академията. През 2007г. в гр. Арл е показана голяма ретроспективна изложба, обединяваща двете основни теми в творчество на Люсиен Клерк – голото тяло и коридата.

Срещаме се в хотелската му стая между две сесии. Люсиен Клерг с охота разказва за ролята на Арл в творчеството си и за приятелството си със сюрреалистите Жан Кокто, Салвадор Дали и Макс Ернст.

„Арл е дълбоко свързан с древната митология. Реката Рона е много впечатляваща, тя минава през целия град и преди да се влее в морето, образува делта, която аз оприличавам на жена, която разтваря бедрата си. Майка ми притежаваше малка бакалия точно до водите й и имахме една клиентка, която идваше всяка година на една и съща дата, купуваше два килограма едра сол и я хвърляше в реката. Синът й се беше удавил там. Детските ми години са изпълнени с мистични истории. След тежките бомбардировки голяма част от града
остана в руини дълги години след войната. Много мароканци и алжирци дойдоха
да живеят в Арл, нанасяйки се направо в разрушените къщи. Те извършваха жертвоприношения край реката и оставяха мъртвите животни на брега, което, съчетано с разрушенията и бедността, навяваше усещане за една безкрайна трагедия. Това се допълваше и от близката арена, на която се провеждаха кориди. В тази атмосфера съм израснал. А съм роден в болницата, в която е лекуван Ван Гог, след като си е отрязал ухото. Всички тези маловажни на пръв поглед подробности са изиграли огромна роля за изграждането ми като личност. Затова винаги останах верен на Арл и продължавам да живея там и до днес. Бях принуден да работя от много ранна възраст – на 10 години вече продавах вестници по улиците. Майка ми често боледуваше и се налагаше аз да се грижа
за семейния магазин. Нямах възможност дори да ходя на училище, имах нерадостно детство, но затова пък опознах истинското лице на живота. Когато станах на 13 години, получих първия си фотоапарат – съвсем обикновен модел от бакелит, и започнах да снимам във всеки свободен момент. Скоро след това ме взеха на работа в местния вестник и така се сбъдна мечтата ми да снимам с Ролейфлекс – най-добрия фотоапарат по онова време. Малко след 18-ия ми рожден ден обаче майка ми почина и останах съвсем сам. Започнах работа в един завод, в обедната почивка правех снимки, които проявявах нощем. Давах всичките си пари за лента, не обичах дори да се забавлявам с приятели, обличах се небрежно и износвах дрехите на съседите.

Запознанството с Пикасо даде смисъл на живота ми и ме подтикна да творя. Той
беше моята щастлива звезда. Предполагам, че той усети душевната ми трагедия и това го трогна. Няколко години по-късно Пабло спаси и живота ми. Един ден ме погледна втренчено и ми заяви: Трябва веднага да отидеш на лекар! А аз се чувствах много добре и не мислех, че съм болен, но все пак реших да го послушам. Когато отидох в болницата, докторът ми каза, докторът ми каза, че имам зареден пистолет в корема си. Оперираха ме още на другата сутрин. След операцията хирургът ме посети и ми каза, че съм бил на няколко часа от смъртта. Писах на Пикасо, че е бил прав, и между другото споделих, че ще ми се наложи да жертвам две заплати, за да успея да си платя операцията. След три дни получих от него чек, равен на три месечни заплати.

След като оздравях, се върнах на работа и същевременно продължих да снимам и
за местния вестник. Постепенно започнаха да ме търсят и от други места. Започнах да снимам и „голо тяло’’. По онова време френските закони не позволяваха на фотографите да показват изцяло голото тяло, позволено бе да се виждат само лицето и гърдите, но не и интимните части. За мен това беше посегателство върху красотата. Затова реших да направя обратното – започнах да снимам жените,без да им се вижда главата, но разкривах интимните им части. Показах първите си „голи’’ снимки на Пикасо, който остана очарован и ги изпрати на Жан Кокто. Кокто пък ме препоръча на едно от най-големите издателства за поезия и така моите снимки илюстрираха стихосбирката на Пол Елюар Corps Mйmorables с предисловие от Жан Кокто и рисунка на Пикасо на корицата й. Книгата стана сензация, (това бяха първите снимки, показващи окосмените интимни части на моделите) и ми отвори много врати. Запознах се с известния колекционер Дъглас Купър, който купи замък в околностите на Арл, за да подреди в него своята колекция от картини на кубисти. На приемите, които правеше, имах възможност да се запозная с важни хора от артистичното общество. Срещнах директора на музея в Базел Георг Шмит, който през 30-те години беше изкупил за жълти стотинки от немските музеи творби на известни художници, забранени от нацистите. Той много хареса моите снимки и ги разпрати на свои колеги в цяла Европа. Така само на 22 години вече имах публикации в най-престижните европейски списания за фотография. Скоро след това направих и първата си изложба в Цюрих, а след това и в театър Одеон в Париж. Три години по-късно директорът на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк откупи няколко от моите снимки за фотографския фонд на музея. Това беше много престижно за биографията ми, но не ми донесе богатство. Освен от мен музеят откупи снимки и от най-големите фотографи по това време – Едуард Уестърн, Ансел Адамс и Ричард Аведън, а всеки от нас получи едва по 10 долара на снимка.
По време на едно пътуване до Америка се запознах и със Салвадор Дали. Той много харесваше снимките ми и ми подари две свои рисунки. Когато се върнах във Франция, Жан Кокто ме запозна с Макс Ернст – неговото творчество беше едно от големите ми вдъхновения. Той разгледа снимките ми и веднага поиска да купи няколко от тях. Тъй като нямах представа колко пари да му поискам, му казах да ми даде 50 франка – това беше цената на албума с негови картини, и веднага изтичах до книжарницата, за да го купя, а той ми изрисува заглавната страница.

Жан Кокто беше катализаторът на моята фотографска кариера, пишехме си редовно, даваше ми съвети, пишеше поеми към моите изложби, а аз правех снимки за неговите филми. Така се потопих и в света на киното и получих възможност да реализирам няколко филма, между които ‘’Заветът на Орфей“, който беше избран фестивала за най добър късометражен филм на фетивала в Кан през 1968 г.. Поради масовите студентските протести , фестивалът беше отменен и затова не успях да получа златната палма. След този слъчай реших да не се занимавам повече с кино и да се отдам изцяло на фотографията.

Често ме определят като еротичен фотограф, но освен голо тяло, съм снимал също и много други неща, между които, разбира се, коридата, на която съм посветил и няколко книги. Елемента, който свързва снимките на разярените бикове и снимките на нежните женски тела, е пясъкът. Върху пясъка умира бикът, върху пясъка се ражда и Венера. В мускулатурата на бика, неговите величествени движения и заоблени форми има същевременно и нещо много женствено. Между бика и голото женско тяло съществува емоционална и чувствена връзка. Черното туловище на бика е като негатив на бялото тяло на жената. ‘’