Festival marking the traditional holiday of Todorov den, also known as Horse Easter in the two biggest gipsy neighbourhoods of Sofia Fakuteta and Filipovci. The Orthodox tradition features horse and cart races to honour the role of horses in Bulgaria’s history.
Photos: © Nikola Mihov
The most successful Bulgarian team CSKA (Sofia) won its record 31st league title. The celebrations took place during the derby against the cross-town rivals Levski. The 1-1 draw leave CSKA 13 points clear at top of the table.The title is extra valuable, because it comes in the year when the team celebrates its 60th anniversary.
CSKA Sofia has won 31 Bulgarian League titles, and 23 National cups. Its achievement of winning the league titles in nine consecutive years (1954-1962) is a record for Europe. The club also has the greatest number of national titles in the world after the Second World War. It holds the greatest achievements of all Bulgarian football clubs in the European tournaments – two semi-finals in UEFA Champions League (1967 and 1982), and one semi-final in UEFA Cup Winners’ Cup (1989).
Протестите срещу G8 в Хайлигендам, Германия, юни 2007
Text: Nikola Mihov, Alexander Vatchev, Photography: Nikola Mihov,
Published in EDNO magazine, Bulgaria, issue 66
Хайлигендам е малко курортно селище на брега на Балтийско море с население от около 300 души. В началото на юни то бе откъснато от света с 12 километрова ограда, струваща 12,3 милиона евро. На морския бриз имаха право да се наслаждават само участниците в срещата на Г8 и акредитираните журналисти, а за спокойствието им се грижеха 16 000 полицаи и 1000 военни – най-голямата мобилизация на полицейски части в историята на следвоенна Германия. От другата страна на снабдената със сензори за движение ограда бяха разположили платковите си лагери онези, които медиите наричат „антиглобалисти“ – пъстра смесица от природозащитници, пацифисти, антифашисти, активисти за религиозна, сексуална и етническа толерантност, организации, борещи се за премахване на границите, и прочие, обединени под лозунга: “Да превърнем капитализма в част от историята!”.
Всякакви протести в близост до оградата бяха забранени , а арестуваните нарушители съдени по обвинение в тероризъм. Това не спря хилядите демонстранти твърдо решени да блокират достъпа до Хайлигендам. Повече от 10 000 души си проправиха път към оградата преминавайки през ловни зони, макови полета и грахови засaждения. Разделени на пет лъча, те блокираха пътища и железопътни релси. Органите на реда следяха действията им с хеликоптери и постоянно докарваха подкрепления.
Стените от непомръдващи полицаи се превърнаха в сцена за протестиращите – клоуни изнасяха спектакли, деца рисуваха с тебешир, провеждаха се утринната гимнастика и упражненията йога последвани от масов пикник. За доброто настроение се грижеше самоделна озвучителна уредба, която на моменти заглушаваше непрестанния шум от кръжащите хеликоптери. Встрани по-радикално настроени младежи, представители на „черния блок“, рушаха част от загражденията. Хиляди демонстранти нощуваха край барикадите направени от огромни дървени трупи. За всеки бяха осигурени храна, вода и завивка. На сутринта органите на реда разчистиха барикадите с бронетранспортьори и се опитаха да разпръснат протестиращите с водни струи. Това допълнително сплоти демонстрантите и някой от тях се противопоставиха на полицейското настъпление само по лични карти, залепени върху голите им тела. По-предвидливите се бяха снабдили с чадъри и дъждобрани или се покриваха с палатките си.
В лагерите демонстрантите координираха по-нататъшните си действия с високоговорители и информационни табла и призоваваха за подкрепа на най-горещите точки. Издигнати бяха заседателна шатра, кино, бар, интернат пункт и обществени кухни, в които безплатната храна се приготвяше без месо и животински продукти. За покриване на разходите се събираха дарения. Пред единственият щанд, на който се предлагаше месо висеше транспарант с надпис ‘’убийци’’. За най-малките демонстранти имаше детски кът с люлки и въртележки, които кметът на близкото селце Ределих помоли да бъдат запазени и след края на протестите.
Демонстрациите в околностите на Хайлигендам бяха част от десет дневните протести срещу ‘’Г8’’. Макар и засенчени от изблиците на насилие в Рощок, те бяха заредени с положителна енергия. Протестите не само принудиха участниците в срещата да изоставят луксозните си автомобили и пристигат с лодки и хеликоптери, но и се противопоставиха решително на отнемането на демократичното право на протест.
G8 означава Group Оf 8 и включва 7-те най-силни икономики в света (САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Франция, Италия, Япония) плюс Русия.
Държавите, които са представени в G8, имат 14% от световното население. В същото време представляват над 60% от световната икономика (според брутния им вътрешен продукт).
През 2007 страните от G8 са изхарчили 850 милиарда долара за военни цели. Четири от тях – САЩ, Русия, Великобритания и Франция, притежават 99% от ядреното оръжие в света.
Text and photography: Nikola Mihov
Published in ZA HORATA magazine, issue 154
Китайската общност във Франция е най-голямата в Европа. По официални данни имигрантите от китайски произход са над 600 000, като почти половината от тях живеят в Париж. Освен в обособения китайски квартал, заемащ част от 13-и район на столицата, китайското присъствие е осезаемо и в района на Белвил, престижния 3-и район и в предградието Иври.
Историята на азиатската имиграция в Париж започва през Първата световна война, когато над 100 000 китайци и 50 000 виетнамци са мобилизирани в помощ на Франция. Около 2000 от тях решават да се заселят в страната, последвни от първите китайски студенти, които създават френска секция на Китайската комунистическа партия. Масовата имигрантска вълна започва през 70-те години със заселниците от южния китайски град Уенджоу и бежанците, прогонени от гражданската война в Камбоджа и комунистическия режим във Виетнам и Лаос. В края на 90-те години пристигат хиляди работници от Северен Китай, които се превръщат в евтина работна ръка. Районите, осеяни със стотици китайски ресторанти, магазини, бутици за кожени облекла, туристически агенции и магазини за компютърни части, непрестанно се увеличават. Собствениците на веригата от азиатски супермаркети братя Танг са символ на това явление. Освен хранителни стоки те предлагат още интернет и кабелна телевизия с 14 регионални китайски канала на символичната цена от 8 евро. Братя Танг са собственици и на радио Мандарин, насочено към азиатските имигранти, голямата част от които не говорят френски език. Непознаване на френския език и култура, многобройните диалекти и различения произход – това са само част от трудностите при приобщаването на азиатските имигранти. Парадоксално, в Китайския квартал заедно растат децата на политическите бежанци и децата на поддръжниците на маоизма.
В опитите си да намали вълната от имигранти Франция увеличава изискванията си за получаване на френско гражданство, но родените във Франция китайчета продължават да имат право на френско поданство. Много от тях носят френски имена, но въпреки това не определят себе си като французи, а по-скоро като легитимни френски граждани, запазващи китайската си култура и религия. В Париж има китайска католическа църква със служби на китайски и френски.Тук се намира и най-големият будистки храм в Европа, в който служат монаси от Тибет. Храмът, известен с уникалната си колекция от фрески и керамични статуи, е мястото, на което се отслужва молитвата при настъпването на Китайската нова година и така започват тридневните празненства. През февруари Годината на плъха бе посрещната с две пищни карнавални шествия. Костюмираните групи и традиционните дракони дефилираха пред кметството, приветствани лично от кмета на Париж Бернар Деланое. В официално писмо президентът Никола Саркози честити празника на китайската общност и засвидетелства загрижеността си за нейната интеграция, подчертавайки, че успешното приобщаване на членовете й зависи единствено от самите тях. Въпросът е дали те го желаят.
Text and photography: Nikola Mihov
Published in ZA HORATA magazine, Bulgaria, issue 162
Пари-Сен-Жермен и Олимпик-Марсилия са далеч от славните си години. Двата отбора често се намират в дъното на класирането, представят се неубедително на европейската сцена и не успяват да се противопоставят на Лион, който тази година стана шампион на Франция за 7-и пореден път. Въпреки всяка срещите между двата тима носи заряд, несравним с друг двубой от френския шампионат. За феновете това е битката за Франция, която трябва да бъде спечелена на всяка цена. Столицата – символ на буржоазията и лукса срещу града с най-масова безработица, в който над 25 процента от населението са мюсюлмани.
В Марсилия е трудно да откриеш човек, който не се интересува от футбол. Фанатичната привързаност към отбора обединява хората от различните социални прослойки и множеството етнически групи в града. Стад Велодром е един от малкото стадиони в Европа, по чиито трибуни никога не се чуват расистки обиди, а повечето от ултра групировките изповядват леви убеждения. На всеки мач се развяват стотици национални знамена на страни като Алжир, Тунис, Сенегал, Ливан, Израел и Албания. Най-мощната фракция – South Winners (Победителите от Юга), заемаща южната трибуна, е избрала за свои символи Че Гевара и мексиканския революционер Емилиано Сапата. Седалището й се намира на улица Лубон, където е било ателието на скулптора Сезар. Освен огромното хале, в което се съхраняват над 3000 знамена, в сградата има и концертна зала, в която свирят местни реге и хип-хоп изпълнители и етно музиканти, както и бар, видео стена, кът с детски рисунки за любимия отбор и изложбено пространство със снимки на най-добрите хореографии. Хореографиите са запазена марка на South Winners. При всеки домакински мач препълнените трибуни са покрити с огромни транспаранти, изразяващи преданост към отбора, съпричастност към палестинския народ, подкрепа за независимостта на Косово, или пък отбелязващи международния ден за борба с дискриминацията. South Winners държат рекорда за най-голямо знаме в Европа. То покрива целия втори етаж на осемдесет хилядния Стад дьо Франс по-време на финала за купата на Франция през 2006 срещу ПСЖ. Те участват също и в снимките на Такси 4, поканени лично от Люк Бесон. През 1993, когато Олимпик- Марсилия печели купата на европейските шампиони, един от героите – Ерик ди Меко, вдига купата, облечен с оранжевата фланелка на South Winners. Друг паметен момент в тяхната история е концертът на
Ману Чао, с който през 2007 бе отбелязана 20-годишнината на групировката.
Въпреки засилената полицейска охрана, мачовете между Пари-Сен- Жармен и Олимпик, често се съпътстват от сблъсъци между привърженици на двата отбора. По-време на дербито през 2002 г. фен на Марсилия е парализиран след удар със седалка, хвърлена от сектора с привърженици на ПСЖ. Най-големият враг на „марсилците” е крайно дясната групировка на Пари-Сен-Жермен Boulogne Boys (Момчетата от Булон), която играе основна роля във вълната от насилие, заливаща френския футбол през последните години. През 2002г. по време на военен парад неонацист, за когото се предполага, че е свързан с нея, прави опит да стреля по френския президент Жак Ширак. Година по-късно Никола Саркози тогавашен вътрешен министър – обявява война на насилието по стадионите, когато привърженик на ПСЖ е убит след мач срещу Ница. Последвалите поправки в закона срещу футболното хулиганство не дават желания резултат. През март 2007г. след срещата за купата на УЕФА срещу израелския Апоел Тел Авив 150 души, главно членове на Boulogne Boys налитат да линчуват израелски фен, скандирайки: „Смърт за евреите!”. Намиращ се наблизо чернокож полицай се опитва да ги разпръсне, но те го повалят на земята, крещейки: ”Франция на французите”. Полицаят стреля при самозащита, един от феновете е убит на място, а друг е тежко ранен. Boulogne Boys проявяват расова нетърпимост не само към привърженици на противниковите отбори, но и към феновете на ПСЖ, заемащи места в трибуната Auteuil. Най-голямата фракция в нея – Tigris Mystic (Мистичните тигри), не е политически ангажирана и е съставена главно от араби, африканци и емигранти. В желанието си да изкоренят расизма от своя стадион „Тигрите” започват да нападат представителите на Kop of Boulogne при гостуванията на отбора. Битката се пренася на Парк де Пренс. Налага се „Тигрите”, които идват предимно от предградието Сен Дени, да влизат на стадиона под полицейски ескорт. Сблъсъците продължават няколко месеца и завършват със саморазпускането на Tigris Mystic, чийто офис бива опожарен. Същата съдба сполетя и Boulogne Boys през април тази година. Групировката бе разпусната с декрет на френския министър-председател Франсоа Фийон. Тази мярка бе предизвикана от расистки транспарант, издигнат от членове на фракцията по време на финала за купата на лигата срещу Ланс гласящ : ‘’Педофили, безработни, деца на кръвосмешение – добре дошли в дома на Ш’ти“ (Ш’ти е диалектът, характерен за cеверна Франция). Заради инцидента ПСЖ е отстранен от участие в следващото издание на турнира.
Text and photography: Nikola Mihov
Published in ZA HORATA magazine, Bulgaria, issue 178
Пиер Сюдро е една от емблематичните фигури на обществения живот във Франция през втората половина на XX век. Малкото момче, което вдъхновява Екзюпери да напише Малкият принц, става най-младият командир на разузнавателната мрежа от френската съпротива. Смелостта му обаче му струва скъпо: предаден от двоен агент, той е заловен и измъчван от Гестапо, а след като отказва да „съдейства”, е депортиран в лагера Бухенвалд. След войната Сюдро е приет от генерал Дьо Гол, който му предлага да „служи на родината” и го назначава за префект на департамента Лоара. През 1952г. в замъка Шамбор той създава първия в света спектакъл Звук и светлина, а през 1958г. става най-младия министър в правителството на Дьо Гол. Като министър на строителството и урбанизацията, а по-късно и като президент на Федерацията на железопътната индустрия Пиер Сюдро е в основата на лансирането на френския свръх скоростен влак – TGV, и реализирането на проекта за парижкото летище Роаси-Шарл-дьо-Гол. Днес 89-годишният носител на най-високото френско държавно отличие – Ордена на Почетния легион, основано от Наполеон Бонапарт, ръководи Асоциацията на ветераните от Съпротивата.
Детството на малкия Пиер преминава в изпълнените с надежда и оптимизъм години след края на Първата световна война. Родителите му се разделят, когато той е едва 4-годишен. След смъртта на баща му, няколко години по-късно, майка му е принудена да го запише в пансион. Строгите правила и ограничената свобода в пансиона не са по вкуса на русолявото момче с рошави коси и малко червено шалче около врата. Пиер с нетърпение очаква края на седмицата, когато се прибира у дома. За да го избави от самотата в пансиона, майка му решава да му подари книгата Нощен полет на Сент-Екзюпери. Прочетена „на един дъх”, тя дълбоко развълнува Пиер и той написва писмо до писателя, за да му сподели емоциите си.
„Написах му, че неговата книга ми е позволила да избягам от тъгата, да пътувам, да летя около звездите и че аз самият мечтая да стана летец. За мен, това беше все едно да пиша на Дядо Коледа и не смеех дори да мечтая, че Екзюпери ще ми отговори. Имах неблагоразумието да споделя с приятелите си за писмото и с това си навлякох техните подигравки. Всички онемяха обаче когато няколко седмици по-късно писателят ме покани да се срещнем в един ресторант. Задаваше ми много въпроси, разказваше ми истории, интересуваше се какви емоции предизвикват у мен неговите книги, разпитваше за моите мечти и за плановете ми за бъдещето.
Докато си говорехме, Екзюпери илюстрираше историите, които си разказвахме, рисувайки направо върху салфетките. За съжаление не съм запазил нито една от тези рисунки. Благодарение на него аз пораснах и станах мъж, може би не толкова отговорен, колкото би искал той, но поне толкова, колкото пише в книгата си ,,Земя на хората’’:
„Да бъдеш мъж, значи преди всичко да бъдеш от- говорен. Отговорен за едно нещастие, което не зависи от теб. Да чувстваш, че поставяйки своя камък, участваш в изграждането на света.”
Мислите на Екзюпери никога не са ме напускали, особено в трудните момен ти от моя живота: „Една крачка, още една крачка…” Срещите ни продължиха до 1940, когато писателят замина за САЩ, за да се опита да повлияе на американците да влязат във войната.
Аз подобно на повечето жени имам двама мъже в животът си. Единият е Шарл дьо Гол, а другият – Екзюпери. През 1959 Дьо Гол стана президент. Аз бях близък негов сътрудник и го придружавах в пътуванията му. Един ден издебнах подходящ момент и попитах генерала защо никога не се е срещнал с Екзюпери. След като няколко пъти повторих въпроса си, той с нежелание ми отговори: „Той имаше голямо влияние по време на войната, особено в САЩ, но не направи нищо, за да ми помогне при защитата на нашата кауза.” Аз не споделям неговото мнение. Книгите на Екзюпери винаги са били важен извор на надежда за всички нас. Аз не съм единственият, който намираше опора в тях. В Бухенвалд много от депортираните си разказваха истории от неговите книги – те им даваха кураж да продължават да се борят.
В Музея на Съпротивата има снимка на огромна купчина тела от лагерите на смъртта. До нея е изписана една мисъл от Малкият принц, която звучеше в главата ми винаги когато се изправях срещу смъртта:
„Ще изглеждам мъртъв, но няма да е вярно. Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите”.
В Бухенвалд бяхме напълно изолирани и научавахме новините единствено от новопристигналите затворници, така научих и за излизането на Малкият принц. През 1944 в лагера се разнесе слухът, че Сент-Екзюпери е починал, но аз отказах да повярвам. Мисълта, че никога нямаше да се срещнем отново, ме изпълваше с неизмерна тъга. За мен той е не само символ на едно незабравимо приятелство, но и една голяма личност, чиято философия е важна за цялото човечество.”
Пиер Сюдро прочита Малкият принц едва след завръщането си от Бухенвалд през 1945. Въпреки че отделни пасажи го връщат към детските му спомени, той дори не смее да си помисли, че е прототипът на главния герой. Едва в средата на 60-те години, на едно събиране на асоциацията Сент-Екзюпери, Сюдро разбира от близките на писателя, че Екзюпери го е наричал „малкият Пиер” и че именно той го е вдъхновил да създаде най-известния си персонаж.
Първата демонстрация на хомосексуалисти във Франция се провежда през 1971, когато стотина души се включват в традиционното първомайско шествие на синдикатите. През 1981 шествието събира 10 000 души, а тогавашният кандидат-президент Франсоа Митеран обещава да легализира хомосексуалността, считана за престъпление до 21- годишна възраст.
Днес “Gaypride“ е организиран от асоциации, борещи се срещу сексуалната
дискриминация, расизма и за свободата на сексуалната ориентация и се провежда в 16 френски града. Последното издание на парада бе и поредния опит да се повлияе на правителството да присъедини Франция към 13те държави, легализирали осиновяването и сключването на брак между двойки от един и същи пол. Според данни на асоциациите, над 200 000 деца се отглеждат от хомосексуални родители във Франция.
Днес ”Gaypride” се организира ежегодно от асоциации, борещи се срещу сексуалната дискриминация, расизма и свободата на сексуалната ориентация. Парадът се провежда в 16 френски града. Последното му издание бе поредният опит да се повлияе на правителството да присъедини Франция към 13-те държави, разрешили осиновяването и сключването на брак на двойки от един и същи пол. Според данни на не правителствени организации, над 200 000 деца се отглеждат от хомосексуални родители във Франция
Всяка година на ”Парада на Гордостта” в Париж дефилират над 700 000 души – повече от което и да е друго шествие във Франция. В своеобразния карнавал се включват хетеросексуални, лесбийки, гейове, би – и транссексуални. Изворите на вдъхновение за костюмите им са не по-малко разнообразни: филма ”Шрек” , карнавала във Венеция, Супермен, Колоездачната обиколка на Франция или филма ”Мисис Даутфайер”. В специален ”гей-кабриолет” дефилира ”Мис Фелацио”, заобиколена от гей мажоретки. Шествието от 50 камиона, снабдени с мощни саундсистеми, завършва на площада на Бастилията, където на сцената се изявяват най-известните имена на френската хаус-сценa.
