Text and photography: Nikola Mihov
Published in ZA HORATA magazine, Bulgaria, issue 178
Пиер Сюдро е една от емблематичните фигури на обществения живот във Франция през втората половина на XX век. Малкото момче, което вдъхновява Екзюпери да напише Малкият принц, става най-младият командир на разузнавателната мрежа от френската съпротива. Смелостта му обаче му струва скъпо: предаден от двоен агент, той е заловен и измъчван от Гестапо, а след като отказва да „съдейства”, е депортиран в лагера Бухенвалд. След войната Сюдро е приет от генерал Дьо Гол, който му предлага да „служи на родината” и го назначава за префект на департамента Лоара. През 1952г. в замъка Шамбор той създава първия в света спектакъл Звук и светлина, а през 1958г. става най-младия министър в правителството на Дьо Гол. Като министър на строителството и урбанизацията, а по-късно и като президент на Федерацията на железопътната индустрия Пиер Сюдро е в основата на лансирането на френския свръх скоростен влак – TGV, и реализирането на проекта за парижкото летище Роаси-Шарл-дьо-Гол. Днес 89-годишният носител на най-високото френско държавно отличие – Ордена на Почетния легион, основано от Наполеон Бонапарт, ръководи Асоциацията на ветераните от Съпротивата.
Детството на малкия Пиер преминава в изпълнените с надежда и оптимизъм години след края на Първата световна война. Родителите му се разделят, когато той е едва 4-годишен. След смъртта на баща му, няколко години по-късно, майка му е принудена да го запише в пансион. Строгите правила и ограничената свобода в пансиона не са по вкуса на русолявото момче с рошави коси и малко червено шалче около врата. Пиер с нетърпение очаква края на седмицата, когато се прибира у дома. За да го избави от самотата в пансиона, майка му решава да му подари книгата Нощен полет на Сент-Екзюпери. Прочетена „на един дъх”, тя дълбоко развълнува Пиер и той написва писмо до писателя, за да му сподели емоциите си.
„Написах му, че неговата книга ми е позволила да избягам от тъгата, да пътувам, да летя около звездите и че аз самият мечтая да стана летец. За мен, това беше все едно да пиша на Дядо Коледа и не смеех дори да мечтая, че Екзюпери ще ми отговори. Имах неблагоразумието да споделя с приятелите си за писмото и с това си навлякох техните подигравки. Всички онемяха обаче когато няколко седмици по-късно писателят ме покани да се срещнем в един ресторант. Задаваше ми много въпроси, разказваше ми истории, интересуваше се какви емоции предизвикват у мен неговите книги, разпитваше за моите мечти и за плановете ми за бъдещето.
Докато си говорехме, Екзюпери илюстрираше историите, които си разказвахме, рисувайки направо върху салфетките. За съжаление не съм запазил нито една от тези рисунки. Благодарение на него аз пораснах и станах мъж, може би не толкова отговорен, колкото би искал той, но поне толкова, колкото пише в книгата си ,,Земя на хората’’:
„Да бъдеш мъж, значи преди всичко да бъдеш от- говорен. Отговорен за едно нещастие, което не зависи от теб. Да чувстваш, че поставяйки своя камък, участваш в изграждането на света.”
Мислите на Екзюпери никога не са ме напускали, особено в трудните момен ти от моя живота: „Една крачка, още една крачка…” Срещите ни продължиха до 1940, когато писателят замина за САЩ, за да се опита да повлияе на американците да влязат във войната.
Аз подобно на повечето жени имам двама мъже в животът си. Единият е Шарл дьо Гол, а другият – Екзюпери. През 1959 Дьо Гол стана президент. Аз бях близък негов сътрудник и го придружавах в пътуванията му. Един ден издебнах подходящ момент и попитах генерала защо никога не се е срещнал с Екзюпери. След като няколко пъти повторих въпроса си, той с нежелание ми отговори: „Той имаше голямо влияние по време на войната, особено в САЩ, но не направи нищо, за да ми помогне при защитата на нашата кауза.” Аз не споделям неговото мнение. Книгите на Екзюпери винаги са били важен извор на надежда за всички нас. Аз не съм единственият, който намираше опора в тях. В Бухенвалд много от депортираните си разказваха истории от неговите книги – те им даваха кураж да продължават да се борят.
В Музея на Съпротивата има снимка на огромна купчина тела от лагерите на смъртта. До нея е изписана една мисъл от Малкият принц, която звучеше в главата ми винаги когато се изправях срещу смъртта:
„Ще изглеждам мъртъв, но няма да е вярно. Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите”.
В Бухенвалд бяхме напълно изолирани и научавахме новините единствено от новопристигналите затворници, така научих и за излизането на Малкият принц. През 1944 в лагера се разнесе слухът, че Сент-Екзюпери е починал, но аз отказах да повярвам. Мисълта, че никога нямаше да се срещнем отново, ме изпълваше с неизмерна тъга. За мен той е не само символ на едно незабравимо приятелство, но и една голяма личност, чиято философия е важна за цялото човечество.”
Пиер Сюдро прочита Малкият принц едва след завръщането си от Бухенвалд през 1945. Въпреки че отделни пасажи го връщат към детските му спомени, той дори не смее да си помисли, че е прототипът на главния герой. Едва в средата на 60-те години, на едно събиране на асоциацията Сент-Екзюпери, Сюдро разбира от близките на писателя, че Екзюпери го е наричал „малкият Пиер” и че именно той го е вдъхновил да създаде най-известния си персонаж.
